През 1978 г. членовете на пънк-колектива Crass отпечатаха постер: “В Германия беше Баадер-Майнхоф, в Англия — пънка, но него не трябва да го убиваме”. Но в духа на пънка по-силно би звучало: “В Италия имаше Автономия…”. 

Въведение

1977 г. е година на експлозивна творческа активност на английските и италианските младежи. В Германия това е година на репресии и закрити скуоти и социални центрове. Това съвпадение във времето предизвиква въпроси за потенциалните сходства, но също така маскира огромната разлика между италианските движения от 1977 и възникването на пънк-рока в Британия. Възникването на пънка в сърцето на англо-американската музикална индустрия гарантира бързо разпространение на неговите идеи и практики като повсеместно влияние. Корените на автономистките движения лежат в много по-сложната и противоречива политическа обстановка в Италия. През 70-те години Италианската комунистическата партия (ИКП) е най-голямата в страните от некомунистическия блок и сферата на нейното влияние в страната се разпростира далеч извън собствените редици. Намираща се под влияние на съчиненията на Антонио Грамши, тя разработва една определено сложна политическа култура. Развитието на автономни идеи в тази култура и въпреки нея води до “детайлно преосмисляне на марксистската теория и систематично създаване на нови теоретични парадигми” (Де Анджелис, 1993). Това движение с висока теоретична подготовка разработва обширен анализ на автономните борби, появили се на повърхността в хода на съпротивата през шейсетте. Но е важно да отбележим и основополагащата роля, която оказва ортодоксалният италиански марксизъм върху развитието на културния анализ като отделна дисциплина. Това наследство, преди всичко теоретичното наследство на Антонио Грамши, все още е различимо и днес.

Политиката, разработена в рамките на тази влиятелна политическа култура и против нея, притежава потенциал, заслужаващ нещо повече от кухо любопитство. Чрез прилагане на автономистките категории към пънк-рока, искаме да развием връзките, и техните последствия, между борбите в културните, икономическите и политическите сфери. Всъщност нещо повече от това, аз искам да покажа как социалните борби притиснаха теорията да премахне солидните граници между тези категории. Аз също така смятам, че автономистката теория може да ни помогне да избегнем двойните капани на безкритичната прослава на популярната култура, в които културните изследвания понякога попадат, а съпротивата става безполезна, всичко е винаги вече рекупериран конвейер, в който критическата теория и пост-стуационистката мисъл понякога се промъкват.

Италия: движението на '77

Основна за автономистката традиция е идеята на марксизма [1], като иманентна критика на капитализма. Заемайки се с един решителен материализъм, тя опита да избегне привлекателностите на трансцендентните идеи. В този смисъл автономисткия марксизъм е философия на прагматици. Това е прочит на Маркс, който:

“Себеосъзнато и едностранно структурира своя подход за да определи значението и приложимостта на всяко понятие към незабавното развитие на работническо-класовата борба. Той ... избягва всяка отстранена интерпретация и абстрактно теоретизиране в полза на схващането на понятието само в конкретната цялост на борбата, чиито убеждения те описват” (Cleaver, 2000 p. 30)

Според афоризма на Кенет Сурин (1996 p.181) “‘Приложимостта’ на марксизма се извежда от борбата”, следователно е важно да свържем автономистките идеи с борбите, сред които те се развиват.

Историята на политическите и социалните борби в Италия в течение на 60-те и 70-те е слабо известна в англоезичния свят — независимо от своя размах, интензивност и продължителност.

“Някои казват, че докато събитията от 1968 г. във Франция продължиха едва няколко месеца, в Италия те продължиха десет години” (Hardt, Vianno, 1996, p. 2).

За разлика от останалите страни в Европа, движението не стихва след взрива от 1968 г., а става още по-интензивно: със завземане на университети, фабрики, работни места и “горящата есен” на 1969 г. През първата половина на 1970 г. избухва автономна борба, независима от профсъюзите и авангардните групи, както във фабриките с показателното за това завземане на Фиат през март 1973 г., така и извън работните места със завземането на домове и самостоятелни понижения на цените на комуналните услуги. Тази борба, заедно с възникването на феминисткото движение, предизвиква криза сред марксистко-ленинистките групи на “новите леви”, които доминират в движението след 1968 г. Тази криза води до това, че някои групи разпускат своите организации. Най-известната сред тях е групата Potere Operaiо (Власт на работниците), сред чиито интелектуални лидери e Тони Негри. След това следва Autonomia или “област на автономия”, свободно обединение на групи, като правило по местен признак, с различни възгледи, но с обща преданност към автономистката борба и идеите на работничеството (operaismo) (ориентация на работническата класа и нейната борба) (Berardi, 1980).

Когато новото движение добива масови мащаби в университетите през 1977 г., автономистите придобиват в него огромно влияние. Кулминация на акциите от 1977-ма е месец март, когато в течение на няколко дни бойното движение завзема голяма част от Рим и Болоня. Към този момент автономистките идеи и практики стават главни действащи лица в извънпарламентарната италианска левица.

Това не продължава дълго. Репресиите през втората половина на 70-те и началото на 80-те са безпрецедентни в съвременната история на западна Европа. Масови арести, най-известните от които са арестите на девет интелектуалци на 7 април, включително и Тони Негри. Според Негри (1988, p.252) към 1980 г. в затворите с особен режим се намират 3000 активисти. Това се допълва от нарастващ списък на хора, застреляни от полицията, което тогава е легализирано чрез закона Legge Reale. Попадайки между насилието на държавата и насилието на “Червените бригади”, пространството, създадено от движението се свива под присъдите за тъмничен затвор, душевни заболявания и нелепото героизиране. Корените на автономистката теория лежат в кризата, развила се в политиката на Италианската комунистическа партия (ИКП) и Италианската социалистическа партия (ИСП). Тази криза е факт както на вътрешно, така и на международно равнище. Сталинските танкове, нахлули в Унгария през 1956 г. окончателно подкопават вярата в сталинизма по целия свят. В Италия това се усложнява и от ултра-реформисткото лидерство на Палмиро Толияти в ИКП.

Предпочитанията, които той отдава на електоралната политика все по-малко съответстват на борческата активност на работниците от 50-те и 60-те години (Lumley, 1990). Символ на това несъответствие става окупацията през 1962 г. на офиса на социал-демократическия профсъюз на Пиaца Стауто на разбунтувалите се работници от Фиат (Red Notes, 1979). Изправени пред примерите за това как борбата излиза извън контрола и разбиранията на сталинистките и реформистки ръководства на ИКП и ИСП, интелектуалците от двете партии започват да променят своето мислене в опити да намерят теоретична основа за нова автономна борба. Това мислене придобива форма на течение, известно под името операизъм (от думата operaio — работник), формирало се около списанията “Червени тетрадки” и по-късно “Работническа класа”. Основни теоретици са Раниеро Панцери, Марио Тронти, Романо Алкуати и Антонио Негри. Те са вдъхновени от новата бойна активност на работниците въпреки ИКП, а така също от преосмислянето на марксизма, предприето от движението около Джонсън Форест в САЩ [2] и групата “Социализъм и варварство” (с водещи теоретици Корнелиус Касториадис и Клод Льофор) във Франция (Wright, 2001).

Идеите на операизма, развити по-късно в автономията, са организирани около централната концепция за “работническа автономия”, като потенциална автономия на труда от капитала и ударението върху “dal punto di vista operaio” (гледната точка на работническата класа).

Ортодоксалният марксизъм, срещу който операизмът теоретизира, се разглежда като преоценка на властта на капитала и приетите за неизбежни закони на неговото функциониране. Операизмът - в това, което Ив Муле нарича “коперниканска инверсия” (Dyer-Witherford, 1999, p. 65), утвърждава приемането на борбата и оставя за капитала единствено реакционна роля.

Според думите на Марио Тронти:

“Ние също така работехме с концепция, поставяща на първи план капиталистическото развитие, а работещите - на второ, в това се заключава нейната грешка. Сега ние сме длъжни да поставим проблема с краката на земята… и отново да започнем отначало: а началото е класовата борба на работническата класа. На нивото на социалното развитие капиталът, капиталистическото развитие идват след самата борба”. (Lumeley, 1990, p. 37).

Акцентът пада върху автономията на труда и присъщата опасност да разглеждаме капитала като външен фактор. Едно от фундаменталните прозрения на Маркс по отношение на капитала са неговите социални отношения със съдържащия се в него труд. Ето как характеризира работещите Маркс: “Тяхното сътрудничество започва само в трудовия процес, но към този момент те вече не принадлежат на самите себе си. С встъпването в трудовия процес те се интегрират с капитала. В качеството на сътрудници, част от работния механизъм, те формират особена форма за съществуването на капитала. Оттук производствената сила, изработвана от трудещите се в социален профил е производствена сила на капитала”.

При Маркс, капиталът се състои в повишаване на собствената цена чрез използване на работна сила. Зад капиталистическото развитие стои социално производство с колективен труд. От друга страна, за стимулиране на съвместното производство капиталът е длъжен да концентрира големи маси работници (Marx, 1976), което “неминуемо създава условия, при които работниците могат да установят социално единство, явяващо се фундаментално опозиционно на капитала” (Surin, 1996, p. 197). Трудът никога няма да може да стане автономен от капитала, ако не се стреми постоянно да утвърди своята независимост чрез постоянно неподчинение. В противоположност на това капиталът постоянно се стреми да сведе работническата класа до обикновена работна сила (Negri, 1991). За операизма това формира фундаменталния цикъл на класовия състав. Автономната борба на труда провокира капитала към преструктуриране на производственния процес и разделението на труда, за да възстанови своя контрол. Това на свой ред води към развитие на нови антагонистични субекти, към изменение на състава на работническата класа, основано на нови производственни отношения. Единственият изход от този цикъл е структурната асиметрия на тези взаимоотношения: когато капиталът се нуждае от труда, трудът не се нуждае от капитал. Вместо обичайния самоуверен и монолитен капитализъм, пред нас се разкрива картина на слаб капитализъм, който е длъжен постоянно да се видоизменя, за да интегрира, пренасочва и оглавява творческата аморфност на човешката дейност (Negri, 1991).

За операизма непокорността на работещата класа се явява движещата сила на капиталистическото развитие. Не толкова наивността и творческата сила на обществения труд е източник на капиталистическото развитие, а преструктурирането на капитала е отговор на постоянните опити на труда да избегне капиталистическата дисциплина.

“Историята на капиталистическите форми винаги ще остава реакционна история: капиталът, оставен със своите собствени средства, никога няма да изостави режима на растеж. С други думи, капитализмът провежда системна трансформация само тогава, когато е принуден и когато неговият текущ режим престава да бъде устойчив” (Hardt, Negri, 2000, p.268).

Автономистите, сред които и Негри, разглеждат борбата на работническата класа и развитието на нови антагонистични субективности като прототип на бъдещето развитие на капитала.

“На практика пролетариатът изобретява обществените и производствени форми, които на капитала ще се наложи да прилага за в бъдеще” (Hardt, Negri, 2000 p. 268).

Реструктурирането, разбира се, е свързано с технологични изменения.

“Както казва нашият приятел Маркс – машини, устремени към стачки” (Negri, 1988, p. 206).

Бурното отхвърляне на технологичното реструктуриране в следвоенния период oт италианската индустриална работническа класа беше това, което накара основоположниците на операизма да изследват използването на технологията от капитала като средство за социален контрол и господство. Подкрепата за това реструктириране от PCI, съчетано с неспособността им да видят възможността за остойностяване на нуждите на работническата класа извън логиката на капитализма, която накара борбите на работниците да се развият автономно от партията и отведе много теоретици на операизма от нея (Wright, 2001).

Успоредно с отквърлянето на реструктурирането се разви една серия от борби, която започна да се теоретизира като отказ от работа. Това бе едно теоретизиране на автономните борби, което възникна в големите северни фабрики под формата на стачки, саботаж и забавяне темпа на работата, както и повече борби ден след ден, за да се избегне свеждането на живота до работата, въплътено в знаменития лозунг: „По-малко работа, повече заплащане”.

През 70-те този термин вече беше започнал да обхваща един по-генерален отказ на младежта да приеме дисциплината на фабриката, довеждайки до едно поколение с единствено епизодично отношение към работата (Negri, 1979). Новите „социални субекти” бяха както посрещнати, така и частично формирани от едно рекомпозиране на капитала, включващо експанзията на безработицата и подкопаването на масовия фордистки работник. Появиха се началата на едно декомпозиране на старите бастиони на силата на работническата класа. Масовите работни места щяха да бъдат съсипани, трудът щеше да се преквърли към подизпълнители или да се премести към скоро индиструиализираните страни. Теоретизирана като дивузната фабрика, през 70-те в Италия тази тенденция беше в своето детинство, но оттогава масово експанзира. Тронти предвидливо беше преочертал тази тенденция (1980) през 60-те с неговия анализ на социалната фабрика. Отдръпвайки се от традиционния марксистки фокус върху състоянието на производството, Тронти показа как цялото общество все повече е функционирало като момент на производство. Неговият анализ на това как областите на живота извън работното място са били предмет на дисциплина, обратно проследима до нуждите на капитала просто е бил потвърден докато все по-голяма и по-голяма част от живота е била довлечена под открито капиталистически обществени отношения. Негри, сред други автори, е обсъждал това като изместването от формалното към реалното включване на труда в капитала. Последното е свойствено капиталистически модел на производство, където няма външно на капитала. Само че вместо песимистичните заключения на последователите на критическата теория, тази тенденци бива разглеждана като разпростираща моментите на оспорване през цялото общество. Така културата се превръща във важна сфера на борба и се потвърждава като място, ключово за производството. Бързо развиващото се женско движение в Италия разви това понятие с един анализ на незаплатената работа, която жените вършеха при въвзпроизведствения труд. Това доведе до искане на „надници за домашната работа”, но също така и до една експанзия на термина работническа класа за да се включи не просто индустриалната работна сила, а също и всички онези, които допринасят към движението срещу капитала. Това отразява изместването в автономистката теория от ранното й превилигироване на борбите на заводската работническа класа за признание на автономията на различни сектори.

Новите социални субекти, които излязоха на повърхността в движението на 77-ма – рисковите* работници, студентите, маргинализираните, онези без традиционна място на колективност в масовите фабрики трябваше да открият нови изрази на тяхната колективност. Те трябваше да се рекомпозират при отричане на материалните им условия (Negri, 1979). Например не съществуваха единствено студентите, които окупираха университетите, но и всички онези, които нямаше къде другаде да се събират физически. Друг важен момент на детериториализирана колективност беше размножаването на свободни радиостанции. Радио „Алис” беше използвано като отворена трибуна да се информират демонстраторите за полицейските ходове по време на напрегнатите сблъсъци през февруари и март в Болоня. Все пак това беше просто висшия момент на една колективност, основана около отражението на „мао-дада”-усещанията на новите субективности на радио „Алис”.

„Ключът към това ново схващане беше утвърждаването на движението като едно „алтернативно общество”, със свое собствено богатство на общуване, свободна производителна креативност, своя собствена жизнена сила. Да се завладеят и контролират неговите собствени „социални пространства” – това става доминантната форма на борба на новите „социални субекти”.” (Negri, 1988 p.236)

Отхвърлянето на заводската дисциплина беше придружено от желанието за директно задоволяване на нуждите и развитието на нови колективни желания. Съществуваше огромна експанзия на скуот-подслоняване и разпространението на тактиката на себенамаляващи се цени. Това беше започнало като проф-съюзна тактика в началото на 70-те и беше въведено в употреба като начин на живот от групи, кръстени от пресата Метрополните Индианци (Berardi, 1980). Те бяха наречени така, тъй като използваха образността на американските индианци; изрисувани лица, пера в косите им и приемането на имена кто Томахоук и Апач. Това бяха най-видните крила на една сфера, колективно наречена креативна автономия, част от една по-обща експлозия на креативност и експериментиране в нови начини на живот. Метрополните индианци:

“Обикновено нахлуват в магазини и си присвояват непотребни стоки... те също така често се появяват в най-елегантните кино-салони в групи по около триийсет души, разбира се, след посещение в май-скъпите ресторанти, където очевидно не са платили” (Torealta, 1980 p.102).

Този начин на живот обикновено почиваше на едно по-генерално прескъсване на капиталистическата дисциплина, в което заплащането на „политически цени” за основни услуги и стоки и дори „пролетарското пазаруване” на масово плячкосване станаха широко разпространени. Успоредно, това беше развитието на една контра-култура, доловимо сходна на тази, която се беше развила в Щатите и Британия по време на предното десетилетие. Нейното развитие в Италия беше възпрепятствано от крайно политическото естество на борбите от 1968-9 г. Обаче, към средата на 70-те, имаше големи битки около степента на превръщането в стоки на тази култура. Автономистите се организираха да събарят загражденията около поп фестивали (Berardi, 1980). Съществуваше също така и широко разпространено отхвърляне на партийната дисциплина и себепожертвователната роля на боеца. Този „обрат към личното” беше вдъхновен от женското движение и доведе до Lotta Continua, най-голямата организация отляво на комунистическата партия, която се саморазпусна по време на една драматична конференция през 1976 г. (Berardi 1980). Най-иконичният момент в това отхвърляне беше изхвърлянето на Лучано Лама, комунистическия профсъюзен лидер от окупирания Университет на Рим на 17-тифевруари 1977 г. Изпратен от ИКП да разпръсне окупацията, Лама беше посрещнат с иронични чувства, което подчерта дистанцията между двете политически култури.

“В огромното отворно просранство на кампуса, където трябваше да говори, Лама откри друга монтирана платформа с негово чучело върху нея (допълнена от известната му лула). Имаше голям червен разрез на валентиново сърце с лозунг, каламбур на името му - “Nessuno L’ama” (Лама никой... или никой не го обича). Около тази платформа имаше една банда Метрополни Индианци. Когато Лама започна да говори, те започнаха да сцандират: „Жертви, жервти, ние искаме жертви!”... „Искаме по-усърдно да работим и по-малко да получаваме!”” (Lotringer, Marazzi, (eds) 1980 p.101).

Терминът себе-остойностяване** е бил използван от Маркс, за да опише начина, по който стойността добавя стойност към себе си (Marx, 1972 p.255). В един момент на инверсия, Негри 1991) прилага термина гледната тока на работническата класа, за да посочи борби, автономни от капиталистическото остойностяване. „Себе-остойностяването на пролетарския субект, обратно на капиталситическото остойностявне, приема формата на авто-детерминация в своето развитие” (Negri, 1991 p.162). Това е интимно свързано с отхвърлянето на капиталистическото ръководство: „Ако капитализмът успява да превърне целия живот в работа, то не съществува пространство или време или енергия за себе-остойностяване” (Cleaver, 1992a P.130). Проектите на себе-остойностяване трябва да се разглеждат като експерименти в нови начини на живот така, че макар и те по никакъв начин да не са чисти и често да са рекомпозирани от капитала чрез стратегии на превръщане в стоки, инкорпориране на откровена репресия, те изтласкват напред границите и предоставят базата за бъдещи експерименти по себе-остойностяване (Cleaver, 1992a).

За Негри тези експерименти са основата на комунизма. Един възглед за комунизма, който се свързва отново с Маркс от „Немска Идеология”:

„Комунизмът за нас не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който трябва да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегашното състояние.” (Cleaver, 1992b n.15)

Онагледяването на комунизма не е конструирането на един унифициран социален проект, традиционен в социалистическото въображение. По-скоро комунизмът е нещо, което е непрестанно достигано от нови форми на себе-остойностяване, нови „линии на отлитане” от капитализма. Комунизмът, както Клийвър се изразява, е: „осъществяването на „мултилатералното” на пролетарския субект или, по-добре, на един субект, който в своето себе-осъществяване експлоадира в множество автономни субекти” (Cleaver, 1992a P.130).

Пънкът като повишаване на собствената ценност **

Италианското движение в историческия контекст на масовите окупации, демонстрации и бунтове няма големи прилики с развитието на пънк-рока във Великобритания. Има някакво сходство между британските пънкове и италианските “Метрополни Индианци”, но историята на двете страни е доста различна. През това време Италия се счита за изключение, особено за продължителността на движенията (Hardt, Vianno, 1996).

Между двете движения няма никакъв пряк обмен до 1980-те години, когато пънкът и автономистките влияния се смесват в много страни, като най-показателните примери са холандските скуотъри и немските автономисти. В Италия пънкът придобива влияние единствено, когато неговата популярност и присъщата му сплотеност помагат да се възроди движение, основано на автономистки идеи на базата на Социалните центрове – “самоуправляеми, окупирани социални територии” в началото на 1980-те (Wright, 2000). И за двете движения, и за международния капитализъм като цяло, средата на 1970-те години е време на промени. Петролната криза през 1973 г. става сигнал за началото на края на следвоенния период. Капиталът започва проект за преструктуриране в кейнсианската политика, приспособена за старите сили на работническата класа.

Пънкът съзнава ролята на медиите и е самосъзнателно движение, създаващо собствени митове от самото си зараждане. Движението за автономия е толкова сложно за анализ и поради липсата на англоезична история можем да очертаем единствено голия скелет на историята само в общи и условни контури. Статусът на пънка, подлаган редовно на анализ, е още по-усложнен. Нови проучвания на пънка (Sabine, 1999) правят положението още по-проблематично със своите твърдения, че множеството “временни” пънкове са също толкова автентични и ценни, колкото и Джони Лайдън (Sex Pistols). Ако се върнем обаче към автономизма, като към прагматична теория, основен фактор ще бъде не автентичност, а ефикасност.

Когато се разглежда пънкът като повишаване на собствената ценност, трябва да се обърне внимание на неговата приемственост по отношение на друга борба, която може би не е толкова явна. Един от въпросите, който винаги е бил спорен, е дали пънкът е реакция срещу цикъла борби през шейсетте години, или е негово продължение? Това, разбира се, зависи от това как тълкувате шейсетте години. Автономистите ги тълкуват като развитие на потребности и желания, минаващи отвъд пределите на следвоенното състояние. Както Негри и Харт казват:

“‘Живеенето извън системата’ е наистина бедна концепция за това, което ставаше в Хайт Ашбъри и в Съединените Щати през 60-те. Двете основни операции бяха отказът от дисциплиниращ режим и експериментирането с нови форми на продуктивност.” (Hardt, Negri, 2000 p274)

Тези борби подронват дисциплината в следвоенните режими чрез отказ от масовите фабрики и нуклеарното семейство в полза на нематериалното и мобилното производство, което приема в извратена форма новите производственни парадигми за капитализма.

Знаменитият лозунг на Джейми Рейд “Никога не вярвайте на хипита” бил прицелен първоначално към бизнесмена и шеф на „Върджин” Ричард Брансън, а не към поколението или движението хипи. Като казва ветеранът от 60-те години Керолайн Кун:

“Аз не очаквах, че идеализмът на моето поколение ще бъде оклеветен с такава агресивна негативност. Когато тези момчета превръщат хипитата в отпадък, аз разбирам, че те са израснали, четейки за хипитата в жълтата преса, затова тръбят за “глупостта и мръсотията” на хипитата. Затова им казах: “Помийната преса направи с хипитата това, което ще направи и с вас” (Savage, 1991, стр. 231).

Въпреки това пънкът става продължение на много идеи и теми на хипитата, само че под формата на анти-шейсеттарство. Пънкът реагира против възобновяването на формите на борба от 60-те. Той става продължение на контракултурните идеи от 60-те под формата на нихилистичен протест срещу децата на медиите – хипитата. Пънковете отхвърлят в хипитата от онова време техния фалш и тоталитарната пригодимост, символизирани от емблемата на усмихващо се жълто личице. На плаката на Джейми Рейд за сингъла “California Über Alles” на американската пънк-група Dead Kennedys е изобразена тази муцунка като маскировка на лекомисления фашизъм в калифорнийски стил. Възможна е тази централна тема в пънка – утвърждаване на социалния реализъм като контра на повърхностния фалш на усмивката. В същото време новият капитал получава своето удовлетворение от този отблъскващ образ на хипитата.

Неприемането на хипитата присътства в най-ранните пънкарски сбирки в Ню-Йоркския клуб CBGB's. Стилово е изразено с къси, стърчащи прически и тесни панталони, стилизиран урбанизъм, насилие и външна непривлекателност. Това неприемане на хипитата не е чуждо на контракултурата от 60-те. “Гробарите” от Сан Франциско правят пародийни погребения през 1967 г., провъзгласяващи “смъртта на хипитата, прелъстените синове на медиите” (Lee, Shlain, 1985, стр.191). На сцената на CBGB's отхвърлянето на хипитата понякога приема реакционни и расистки форми (Bangs, 1990).

В Лондон около Sex Pistols се събира група хора, все още вдъхновени от духа на свободомислието от май 1968 г. Чрез спорни методи те обвързват пънка с неговите по-радикални предшественици, за да въведат на дневен ред революционния потенциал на пънка. Влиянието на ситуационистките идеи обикновено се проследява чрез връзката на Малкълм Макларън и Джейми Рийд с групата King Mob в началото на 70-те години. (Savage, 1990). В King Mob влизат участниците в Ситуационисткия Интернационал, изключени от него за имиджа на “улична банда с анализи” (Vague, 1997, с. 130), Black Mask Group, която по-късно е преименувана на “Up Against the Wall Motherfucker (До стената, копеле!)”. Около Sex Pistols се събират и други хора, вдъхновяващи се от шейсетте: Софи Ричмонд участва в ситуационистко списание и в изданието Suburban Press, заедно с Джейми Рийд, но до този момент тя участва и в либертарната социалистическа група “Солидарност”. Сред тях е и Бърни Роудс, импресарио на Clash, мениджъра на турнетата на Sex Pistols Джон Тибери и Фред Верморел, приятел на Макларън и издател на про-ситуационисткото списание “Международен вандализъм”. Верморел по-късно казва по повод на тази ситуация:

“Цялата тази игра с Pistols като цяло беше марксистка конспирация, което може да прозвучи смешно, но така си беше. Там бяха Джейми Рийд, Софи Ричмонд и Малкълм, които седяха и разсъждаваха за радикалната политика, за това, как да радикализират едно или друго, колко далеч може да се стигне в едно или друго нещо” (Vague, 1997, с. 135).

Степента на тяхното влияние върху групата остава спорна, но именно те създават идейната среда на пънка и неговата песен. Връзката между пънка и идеите на King Mob от предишните години се проследява лесно. Практиката на активен нихилизъм води до обсъждане на отчаяни планове, включително взрив на водопад в езерните райони като протест против романтизма. Ето един добър пример за тези отношения: “По-добре да бъдем ужасни, отколкото приятни, алтруистични хипита, в качеството на недиалектическа хипер-реакция срещу хипитата” (Wise, S. 1996, с. 66).

Този нихилизъм ясно се проявява в пънка, за което говори и самото му име punk – хаймана (англ.). В началото на 70-те години Крис Грей, член на King Mob, разпространява идеята за създаване на “абсолютно неприятни поп-групи” (Wise, D. Wise, S. 1996 с. 67). Той не стига по-далеч от няколко графита, рекламиращи Chris Gray Band, но идеята става една от ключовите, довели до Sex Pistols. Те са планирани като критика на потребителството, демонстрация на боклука, произвеждан от капитализма, разобличаване на механизмите на музикалната индустрия и отказ от артистични претенции. Влиянието на тези идеи се забелязва в ретроспективните интерпретации на пънка на Макларън, като измама на музикалната индустрия. Pistols, в качеството си на антитеза на Bay City Rollers, манипулиране на интерпретациите на дясната преса за пънка, създаване от медията на свой, собствен кошмар (Savage, 1990).

Разбира се, пънкът е нещо повече от машинациите на неколцина манипулатори. Група младежи от предградията и града вече използва тези пробиви в поп-културата за създаване на собствен стил на живот. За простодушния гений Джони Ротън не е необходимо да бъде планиран. Тук се крие и целият проблем с разказа за “аферата пънк”: Sex Pistols са твърде добри. Тяхната критика е толкова силна, че подкопава цялата предшестваща поп-култура, включително позициите на политическия рок (Garnett, 1999).

Подкопавайки условностите на поп и рок музиката, Sex Pistols откриват огромно свободно пространство. Отказвайки се да се учат да свирят на своите инструменти както трябва, пънковете унищожават условностите, държащи музикантите като в усмирителна риза. Демистифицирайки културата, пънкът създава пространство за разгръщане на самодейност. Вдъхновени от това, хората създават собствени групи, измислят свой стил дрехи, издават свои списания или сами организират концерти. Това мощно наследство все още е с нас. По думите на журналиста Ричард Бун: “Заплахата от ранния пънк е в това, че младите хора от работническата класа решават да снемат от себе си веригите на гнета! И да влязат в историята!” (Savage, 1991, с.397).

В този смисъл пънкът определено може да се счита за момент на повишаване на собствената ценност, аналогичен на “Метрополните Индианците” в Италия. Мощен самоутвърждаващ се експеримент с нов начин на живот. Пънкът, чрез плочи, списания и концерти, може да се разглежда като вътрешно-териториално единство в момент на нарастване на атомизиращите ефекти от младежката безработица. Духът на “Do It Yourself (Направи си сам)” повлича след себе си творческа активност и в работната сфера. Този отказ от работа се разпространява сред безработните: работата на безработните до този момент е търсенето на работа. Това единство, появяващо се благодарение на пънка, намира своята най-драматична демонстрация, когато плочата на Sex Pistols “God Save the Queen” стига до първото място в седмицата на Юбилея на Кралицата. Фактът, че името на плочата не се изписва в хит-парада, е показателен за важната роля, която тя играе за представянето на една реалност, изключена от официалния дискурс.

Една от силните страни на повишаването на собствената ценност, като идеи, е осъзнаването на нейните собствени граници. Ако се вземе марксизмът като постоянна критика на капитализма, то неговото привеждане към борба, водеща отвъд пределите на капитализма, е ограничено. Проектите за повишаване на собствената ценност следва да се разбират в техните собствени термини.Част от мотивацията на пънка е опитът на рок-звездите от шейсетте години, изчезващи на стадионите и получаващи статус на полубогове. Пънкът преодолява разстоянието между групите и публиката. Това съответства на мечтата на Лотреамон за “поезия, която пишат всички” (Marcus, 1990, с .240).

На първите концерти аудиторията има същото значение, както и групата в създаването на пънк стила и отношенията. Тези, които една седмица били слушатели, на следващата организирали групи и концерти. Това показва културното самоутвърждаване на пънка. Едновременно с това, неспособността да се отхвърли формата на групи, концерти и плочи, търсенето от индустриите и капиталистическите ценности малко по малко надделяват. От единството на групите в движението през лятото на 1976 г. изпълзява елитаризъм, а групите започват да се конкурират за вниманието на звукозаписните компании (Savage, 1991).

Поради своята неспособност да избегнат белезите, получени при зараждането си в рамките на музикалната индустрия, пънкът отправя само частична критика на капитализма. Извън перспективата на своя произход, пънкът участва в противопоставянето между независими и официални “лейбъли” (звукозаписни компании). Независимите наистина могат да предоставят ценно пространство, така както и други некомерсиални компании, но суровият опит от последните десетилетия доказа, че малките компании се подчиняват на същата дисциплина, както и големите. С това не искаме да кажем, че ако пънкарите бяха по-добри марксисти, те щяха да намерят разрешение на тези противоречия. Не съществува чисто повишаване на собствената ценност. Обаче от автономистката гледна точка, че в корените на тези противоречия лежи капитализмът, и до ден днешен се прокарва разделителната линия между независими и “официални” лейбъли.

Положението на Sex Pistols в опосредения пазар на зрелища достига кризисна точка след появата им в предаването на Бил Гранди. Откриващото се пространство е стеснено от разпространението на пънк идеите чрез таблоидите. По думите на Джон Савидж:

“Спечелването на медията е необходимо, ако това е поп-движение. При тази операция, простотата неизбежно се натъква на сложни явления, но се освобождава и свежа енергия с непредсказуеми резултати.” (Savage, 1991, с. 278).

Sex Pistols се борят против процеса на посредничество, избягвайки да се фотографират за постери, скривайки своите вкусове и живот, но въпреки това пробивът, направен от тях, е заличен около 1979 г. Все пак, дори в опосредствена форма, посланието на пънка е достатъчно силно и провокира нова вълна на творческа дейност даже в най-малките градчета на Великобритания. След разпада на Sex Pistols и интегрирането на пънк-групите в историята на рока, остават достатъчно места за нови свободни повишавания на собствената ценност.

Самият пънк не би съществувал, ако не съществуваше постигнатото през 60-те години. Както на практическо, така и на теоретично ниво, разпространилият се в Лондон скуотинг (завземане на необитаеми сгради) става материална предпоставка за пънка. “Не бъди по-реалист”, “искай невъзможното”, паметта за копнежа по невъзможното остава осезаема. На свой ред пространството и субективността, развити от пънка, стават основа за нови борби и търсения.

Най-забележителната група от втората вълна на пънка става колектива Crass. “Извършвайки първия и единствен обмислен опит да отидат отвъд нихилистическите архетипи на времето” (Savage, 1991, с. 481), те създават една субкултура, тази на “анархопънка”, и спомагат за образуването на линии на протест, водещи направо към антикапиталистическата борба през последните години. Разбира се, това е само един от пътищата, извеждащи от хаоса на противоречията в пънка. Друга насока може да се търси в пост-пънк групи като PiL, Cabaret Voltaire и 23 Skidoo, в Acid House и рейв културата от края на 80-те. Интересно е, че тази линия, която на пръв поглед е стъпка назад от пряката политическа насоченост, започна да се смесва с бойците на анархопънка по време на цикъла от борби в средата на 90-те, които доведоха от движението за свободни партита, през протестите против Criminal Justice Act във Великобритания до "Да си върнем улиците" (Reclaim the Streets). Разбира се не трябва да приписваме някаква телеологична неизбежност към всичко това. С нихилистическото отрицание на хипитата и появата на десните пънк-групи може да се обясни съществуването на днешната расистка, неонацистка рок-сцена (Sabine, 1999). За тази линия категорията повишаване на собствената ценност не е толкова важна.

“Днес мнозина в своя културен анализ ми напомнят на ФБР от 50-те: те навсякъде намират подривна дейност.” (Marcus, 1991, с. 28).

Напълно автономистката теория също открива подривна дейност навсякъде, но тя избягва незкритичната и неспецифична идея на подриването, на която мисля, че Марък се позовава. Като се вглеждаме в пънка като момент на себе-остойностяване ние можем да потдадем внимание на дисциплините, на които той е подчинен от капитализма без да го разглеждаме като винаги вече оздравен и кооптиран.Вместо това, анализът се концентрира върху отварянето на затварянето на пространство за бъдещи експерименти в себе-остойностяването. Това съответства на моя собствен опит за начина по който линиите на културни, социални и политически борби са се съчетали, избликнали, разделили и слели в животите на моите съвременници и моя. Пънкът и Автономията бяха и двете реакция на, и ускорения на борбите от 60-те. Те бяха съвременни не просто едно на друго, а също и с началото на реструктурирането на капитализма, който по-късно ще стане известен като нео-либерализъм. Един развой, който – може да се твърди – самият беше реакция на борбите на 60-те, които бяха подкопали фордистките институции. Вероятно това е причината, заради която проблематиката, поставена и от пънка, и от движението на ’77-ма се оказаха така жизнени ресурси за онези, които се опитват да представят алтернативи на нео-либералния капитализъм.  

Бележки:

1. Аз използвам термина марксизъм, признавайки, че определени теоретически моменти в автономистките традиции правят това отъждествяване проблематично. Някои автономисти считат даже термина комунизъм като “тежко наследство”, което трябва да избягваме. (Viano, Binetti, 1996, с. 252)
2. Дж. Р. Джонсън и Ф. Форест са псевдоними на C. Л. Р. Джеймс и Рай Дунаевски.
3. “През юни, (1976) безработицата достига 1 507 976, или 6,4% от работната ръка, най-високата стойност от времето на 1940-те години.” (Savage, 1991, с. 229)

Библиография:

Представено от Кеир, на конференцията "No Future", септември 2001.

* * *

Бележки на преводачите:

* precarious - в съвременен смисъл се превежда като несигурност. Работа в условия на несигурност.

** Терминът на Маркс е selbstverwertung - себеостойностяване. В контекста на автономизма вероятно става дума за остойностяване (това има повече икономически конотации) на ресура на автономизма и неговите субекти. Но в контекста на пънка може да се използва и собствена ценност.

Превод: АнархоСъпротива

http://aresistance.net