Историята на песните, музиката и революционните политики на френския пролетариат от Революцията до Пънка.

Както други политически движения, анархистите виждат в музиката чудесно средство за агитация и образоване на обществото, тя става главно средство за пропагандна дейност в много страни.

Във Франция, политическата песен се развива поне от времето на Революцията през 1789, когато има експлозия в музикалното изразяване. Конкретната музикална форма на шансона служи като основен инструмент за разпространяване на политически идеи. Поддръжниците на революционера Гракх Бабьоф стигат толкова далеч в разпространението на думите на шансона, че ги пеят по улиците и кафенетата.

1815 - 1848

В периода между 1815-1830, Пиер-Жан дьо Беранже е пионер на политическия, републикански шансон, със своя силен атеизъм, своя призив за обединение между хората, живот в мир и изправяне срещу тиранията. Въпреки това, той е основно либерал, и не е нито революционер, нито социалист. Неговите песни са били популярни в гогетите, мрежа от музикални клубове, които се появяват в Париж през 20-те години на XIX век. Там се е пеело не само за любов и вино, а също и политически и "патриотични" песни.

Тези гогети скоро попадат под ударите на закона, защото полицията започва кампания на репресии срещу тях, затваряйки някои от тях. Възстановената монархия започва подмолна война срещу свободата на печата... и на шансоните. Във всеки един момент, полицията може да забрани да се пее някоя песен в гогет. Гогетът на Жил трябва да се премести няколко пъти на различни места, за да избегне подобно внимание, за което най-накрая получава присъда от 6 месеца затвор през 1847. Обикновено съда пропуска това, защото съдебните заседатели оправдават обвиняемите в подобни процеси.

Гогетите са били места за работници и артисти, в които те са ходели след работа, което обяснява преобладаването на песни за пиене и любов в тях. Но те играят важна роля в създаването на "социалния" шансон - работническата класа и социалистките шансонери от XIX век имат своите появи в гогетите.

Утопичният социалист Сен-Симон призовава артистите да изпълнят своята социална роля като интерпретатори на идеи. За това музиката и песента заемат главно място в идеите на Сен-Симон. Всички срещи на сенсимонианците са акомпанирани от музика и песни, както и тези на утопичния социалист Шарл Фурие. Фурие, обаче, не създава стриктна норма за артистите, казвайки, че те трябва да създават това, което си пожелаят сами. Някои бивши сенсимонци, както и последователите на Фурие организират уроци по пеене сред работниците, това става през 1839. Песента и поезията на тези работници са първите знаци за това, което през 1930 г. Анри Полаил нарича пролетарски писатели - писатели от народа, които продължават да живеят сред народа, и които представят форма на пряк изказ на емоциите на пролетариата.

1848

Революцията от 1848 носи нов разцвет на политическите песни. Появява се "Le Républicain", месечно списание, което е подкрепяно от гогетниците, симпатизиращи на Републиката. Реакцията на Юнските дни и последвалата репресия води много хора до социално помиряване. Само шансонери като Жил виждат новия и революционен характер на тези събития, което е прелюдия към бъдещ социален конфликт.

Еужен Потие е единственият гогетист от своето поколение, който еволюира от своята концепция за социализъм и в края на живота си се обявява за анархист-комунист. Роден в Париж през 1816, Потие идва от артистично семейство. Той е напредничав мислител, успял да направи прехода от авторитарните комунистически идеи на Бабьоф до либертарния комунизъм на Прудон, в края на своя живот. Повечето шансонери, с изключение на Жил и Потие не успяват да скъсат с републиканските и националистични идеи за свободата. Пиер Прудон, мислителят, който успява да развие анархистките идеи, ни разказва по време на заточението си в затвора Сейнт Пелаж през 1849, че е виждал как политическите затворници се събират всяка вечер в голяма тълпа, за да пеят. “Всяка вечер, спомням си с емоция, половин час преди да се затворят килиите, затворниците се събираха в двора и пееха "молитвата"; това беше химн за свобода, приписван на Арманд Мараст. Един глас пееше главния куплет, а 80 затворника изпяваха рефрена в един глас, който след това беше повтарян от 500 злощастни затворници от другия край на затвора. По-късно тези песни бяха забранени, което беше наистина болезнено нещо за затворниците. Това беше истинска музика, действена, практична форма на изкуство в ситуацията, като песен в църква, фанфари на парад, никоя друга музика не ме е радвала толкова много.”

Жозеф Дежак е човек, изпреварил това време. Той пише поезия и песни, развива анархистките идеи още преди реалното раждане на анархисткото движение. Дружески критикува Прудон за неговия неуспех да доразвие своите мисли до техния краен резултат, идеите на Дежак са изключително анархистки, революционни и безвластническо комунистки, като в същото време се съсредоточават върху индивида. По много начини той е предшественик както на анархо-комунизма, така и на анархо-индивидуализма. Умира в Париж през 1864 в крайна бедност.

Културната съпротива чрез песни продължава и по времето на Наполеон III. Един от най-красивите френски политически шансони, а защо не и френски песни изобщо, все още популярен и сред обикновените хора във Франция и днес е „Le temps des cerises“ (Черешово време). Авторът Жан-Батист Клеман го пише през 1867, както пише и много други песни, които развиват идеите на социализма и привличат вниманието на полицията. Този период на репресия води до забраняването на гогетите. Друг важен фактор за края на гогетите е възникването на кафе-концертите (концерти в кафенетата), които стават много популярни. С развитието на кафе-концертите, а по-късно на водевила, певецът вече не работи на ръба на пазарната икономика, отваря се пътят му към бизнеса и шанса да се прехранва от своя певчески талант, дори да забогатее. В този процес шансонът губи своя пряк и спонтанен характер. Все още е средство за комуникация за масите, но по-скоро се насочва към тях, отколкото да се произвежда от тях, става все повече и повече работа за професионалисти.

Парижката комуна

Кървавият разгром на Парижката комуна през 1871, с десетките хиляди застреляни, затворени и депортирани, извежда политическата песен до нови нива. Потие, принуден да се укрива в Париж, създава най-известните си песни, "La Terreur Blanche" (Белият терор) и разбира се - "L'Internationale" (Интернационала) . В действителност Интернационала има наистина доста сериозни черти на анархизъм в себе си, особено с куплета за войниците, които разстрелват своите генерали. Създаването на Първия Интернационал само по себе си води до развитие на политическата песен. Всъщност първите чисто анархистки песни във Франция датират от 1870, създадени са от бежанците в швейцарската област Юра. Първата таква песен "Правото на работника" е написана от елзасеца Шарл Келер, член както на Комуната и Интернационала. Това става доста популярна песен сред юрските работници.

Развитието на отделно анархистко движение означава, че анархистите се нуждаят от нови песни. На тях им е писнало да пеят старите песни, идентифициращи ги с революцията от 1789 и буржоазния републиканизъм. Сред анархистите, които започват да пишат песни за движението е Констан Мари, ветеран от Комуната и колоричен, сържат човек. Полицията го държи под наблюдение до смъртта му през 1910. Друг е сервитьорът Франсоа Брунел, който пише 32 песни между 1889 и 1893. Анархистките вестници публикуват песни и поезия, особено "Le Père Peinard", редактиран от Емил Пуже, който е принципен подръжник на "пропагандата чрез шансон". Най-много в историята на френското анархистко движение песни (и поеми) са написани в тези 10 години между 1884 и 1894 г. И тези песни са използвани във всички анархистки събрания, благотворителни кампании, вечеринки за веселие на групите. Както един полицейски инфилтратор отбелязва за анархистка вечеринка: “Към 10 вечерта всички разговори свършват и е време за песните, които продължават до полунощ. Всяка песен е неизменно съпътствана с викове "Vive l’Anarchie!" (Да живее Анархията). Всички тези песни имат ултра-революционен характер”. Поради скитническият живот на много анархисти, техните песни лесно са станали популярни извън техните кръгове и се пеят навсякъде в страната.

Сред главните теми в анархистките песни са антипатриотизъм, антимилитаризъм, антипарламентаризъм, възхвала на съпротивата и живота. Шарл Фавиер е арестуван, когато е пеел "Les Antipatriots" (Антипатриотите) на публично събрание през 1897 за "провокация към убийство", но обвиненията са свалени.

Пол Пейет е един от основните анархисти, автори на песни по това време. Работник-гравьор, той създава повече от 10 000 стиха, сред които "Heureux Temps" (Щастливи времена), отнасящ се за бъдещото анархо-комунистко общество, и който е популряен стих сред анархистките кръгове и днес. Той е поет на хармонията, на любовта и природата, често засягащ темите за анархията като общество на изобилието, в което нуждата е победена. По-късно става професионален "щатен" певец в кабаретата на Монтмартър в Париж, но остава верен на анархисткото движение.

В периода след 1894 се появяват други писатели на песни, сред тях е Мадлен Верне. Тя се занимава с безвластническото сиропиталище "L’Avenir Social" (Социално бъдеще) и пише много антивоенни песни, продължава тази работа до Първата световна война, след това се връща пак през 20-те. Великият поет и автор на песни Гастон Куте също живее твори през този период. Считан от някои като един от най-великите френски поети изобщо, неговите песни отново стават популярни във Франция. Роден е през 1880 в района Лоаре, той започва да пише, когато е на 18. Мести се в Париж, води трудно, бохемско съществуване там и пее в кабаретата на Монтмартър. Той е поет преди всичко на любовта към селото, примесена със силна доза бунтарство. Неговата песен "Le Gâs qui a mal tourné" (Непрокопсаникът), както и с много други негови творби, той атакува духовнеството и месните сановници, като прославя своята собствена съпротива срещу цялата прогнила система. Започва да сътрудничи с анархистки вестници, които са под редакцията на Себастиан Фор, там се появяват много неговите текстове. От сподвижник на анархизма става "заклет" певец, който поддържа "бунтарското" течение около вестника "La Guerre Sociale" (Социалната борба). През 1910 там са публикувани 60 от неговите творби, свързани със злободневни обществени и политически събития. Сред най-силните му работи е "Les Conscrits" (Наборните войници). Умира от туберколоза година по-късно на 30-годишна възраст.

Освен Куте, друга важна личност е Шарл д’Аврей, който става анархист след делото Драйфус. Според него “пропагандата чрез песен дава най-сигурните и ефективни резултати”. Той организира турнета навсякъде в страната, първото е през 1907, заедно с анархиста Маурицио, който също пише песни, след това самостоятелно. В своите "спектакли-събрания" той тълкува своя репертоар и обсъжда възгледите си с публиката. Темите са патриотизъм, парламент, свободна любов, бъдещото общество. Непрестанно е следен и тормозен от властите, които му забраняват да стъпва в Гренобъл. Пише около 1200 произведения и песните му стават неделима част от анархисткия музикален репертоар. Вълнуващата песен "Le Triomphe de l’Anarchie" (Триумфът на Анархията) все още е популярна и до днес. Индивидуалистът Ланоф е друг известен певец по това време.

Годината 1889 бележи знаменателно завръщане на гогетите, поддържани от хора, които искат да защитят „добрия шансон“ на социално-политическа тематика. През 1901 се създава „La Muse Rouge“ (Червената муза). Тя обединява повечето шансонери социалисти и анархисти, сред тях са Констан Мари и Пейет. Те създават гогети и участват във фестивали, организирани от работнически асоциации и политически групи, издават списанието „La Chanson Ouvrière“ (Работническа песен) на Шарл д’Аврей. Подкрепят стари шансонери и насърчават нови като Йожен Бизо. Започнал като земеделски работник, по-късно става винар и остава такъв до края на живота си. Самоук, той се абонира от 14-годишна възраст за анархисткия вестник „Le Père Peinard“. Неговите анархистки песни стават много популярни в гогетите. Остава верен на безвластническите идеи чак до смъртта си на 106 години през 1989 г.!

Световната война носи много неприятности за „La Muse Rouge“. Двама от нейните автори-изпълнители на песни са изпратени на фронта и умират в окопите. След войната културната и политическата сцена се променя коренно и има сериозен отлив от анархистката песен. Комунистическата партия се опитва да превземе „La Muse Rouge“. Не успява, но последвалото разцепление и пренебрежителното отношение на Комунистическата партия водят до бързото западане.

В следвоенните години един от най-фамозните и популярни френски певци, Жорж Брасенс, е войнствен член на Fédération Anarchiste (Анархистката федерация), пише първата си статия за вестника на федерацията - "Le Libertairein" през 1946, в последствие станал негов редактор. Докато неговите възгледи са представени ясно, то в неговите песни тези диверсионни намерения са изразени със завоалиран и сатиричен подход. Неговото извисяване до славата води до преокупация са неговата кариера, но той продължава да помага на каузата и дава безплатни участия за събиране на пари на благотворителните вечеринки организирани от анархисткото движение и продължава да държи на анархистките си възгледи до смъртта си.

Сред левичарските интелектуалци и бохеми ярко се откроява фигурата на Борис Виан – джазовтромпетист, автор на 10 романа и над 400 песни, много от които изпълнява сам. В най-известната му песен Le Déserteur (Дезертьорът) ясно личи антимилитаризмът, често засягана тема в творчеството му, наред с омразата към религията и бюрокрацията – ключови елементи в неговия анархизъм.

За разлика от деликатния подход на Брасенс, песните на Лео Фере понякога подстрекават към бунт. През 60-те години на ХХ век забраняват излъчването на негови изпълнения по държавната френска телевизия ORTF заради анархистките му възгледи и съпротивата му срещу войната в Алжир. В една от своите песни, „Complainte de la Télé“ (Телевизионна жалба), той сравнява френската телевизия с проститутка, която открито се предлага, и говори за телекрация, власт чрез телевизия. В други песни напада бозата, която се лее от телевизията и в която той вижда морфин за масите.

Мустаки възхвалява духа на Революцията в „Sans La Nommer“ (Без да изричам името ѝ) и своята почит към Май ’68 в написаната по време на събитията „Temps de Vivre“ (Време да живеем).

От 1981 радиостанцията на Fédération Anarchiste, която се нарича "Radio Libertaire", която покрива района на Париж, дава ефир на ангажирани шансонери. Това води до възраждане на старите песни, като тези на д’Аврей и Куте. Изпълнители като Серж Утге-Ройо и Ваня Адриан Сенс, открито ангажирани с анархизма, често се изявяват от ефира на Radio Libertaire.

Ситуационистите

Френските ситуационисти дават своя неповторим принос към подривния френски шансон. През 1974 се появява албумът „Chansons du Prolétariat Révolutionnaire — pour en finir avec le travail“ (Шансони на революционния пролетариат – за края на наемния труд). На него е написано „Част 1“, но втора част така и не се появява. Наред с автентичен анархистки шансон от 1890 г., там са включени песни, за които се твърди, че са писани от Бандата на Бонµ, от украински махновисти и испански анархисти. Псевдоними крият истинските извършители – Ги Дебор, Алис Бекер-Хо и Раул Ванегем, изтъкнати ситуационисти. Бекер-Хо пише песен, написана първоначално през 1968 за Комитета за поддържане на работническите окупации, но всъщност ситуационистите използват своя „детурнаман“ (тактика за подривно преобразуване на образ и звук) – използват познати френски мелодии, в които заменят текстовете с революционни.

Пънковете

Една от песните, "La Makhnovschina" (песента на махновистите в Украйна, вдъхновена от анархиста Нестор Махно) е подложена на пълно пънк третиране през 80-те години на XX век. Bérurier Noir ((Черните Берюриевци – от героя Берю в романите на Сан Антонио) се появяват в музикалната култура в мрежата от окупирани сгради (скуоти) в Париж в края на ’70-те. Те приличат на истинска циркова трупа и започват през 1978, с остроумни саркастични песни, които нападат военната индустрия, затворите, както и особено агресивни срещу расизма и фашистката партия Front National (Национален Фронт). Те също критикуват обществения ред като цяло, в своите песни с откровени анархистки послания. Всъщност Bérurier Noir са доста по-революционни от британските пънк банди по това време, от които черпят своето вдъхновение. Следващи естетиката на пънка, бандата се разпада през 1989, защото усещат, че са започнали да стават комерсиални.

След Bérurier Noir се появяват други анархо-пънк банди, които не им отстъпват по радикалност и дори копират от тях използването на дръм-машина, вместо истински барабанист. Най-известната такава банда е Metal Urbain, които обаче вместо да приличат на циркова трупа като Bérurier Noir се появяват на сцената облечени изцяло в черно, по традицията на британския анархо-пънк колектив CRASS. Лоран от Bérurier Noir създава групата Tromatism, които също използват дръм-машина, вместо истински барабани. Други известни банди са Trotskids и Haine Brigade, а някои от по-новите френски анархо-пънк банди са Kochise, Attentat Sonore, Phase Terminal, Pekatralatak, Foetus Party, Heyoka, Brigada Flores Magon, Ludwig Von 88, La Fraction, Gasmask Terror, Vomit For Breakfast, Affliction и др. Лейбъли и дистрибутори като Maloka, Fight For Your Mind, WeeWee, Darbouka, FZM, La France Pue! и др. Списания и зинове като Barricata, Apatride, BRA, Vendetta и др. В момента има дори анархистка хип-хоп сцена с изпълнители като Collectif Mary Read, Singe Des Rues, Trauma, Golem Of Flesh, La K-Bine, Piloophaz и др. René Binamé пък е част от анархо-пънк сцената, но продължава да пее автентичните революционни шансони. Концертите се провеждат изключително в автономни центрове / скуот пространства, които са далеч от музикалния бизнес и поп културата. В последните години, заради увеличаването на натиска от страна на полицията и властите срещу скуотинга във Франция, се наблюдава изместване на анархо-пънк сцената от градовете към извънградските райони и планините. Като се организират пънк концерти и политически мероприятия в окупирани хижи в планините или в малките села около градовете, по този начин се предпазват от проблеми с полицията и закона, или от атаки на недоброжелатели.

За разлика от други западноевропейски пънк сцени, анархо-пънк сцената във Франция практически се появява паралелно с появата на пънк-рока изобщо. Създава се Анархопънк федерацията (Fédération Anarchopunk), парижкият анархо-пънк инфошоп Le Kiosk и Международния център за народна култура (CICP). Като всички те продължават да функционират и до днес.

Le Triomphe de l'Anarchie | La Ravachole | Жорж Брасенс - Mourir pour des idées | Серджо Реджани – Le Dèserteur (по Борис Виан) | Лео Фере - Ni Dieu ni maîtrе | Лео Фере – Les Anarchistes | La Makhnovstchina | Chanson du CMDO (Comitè de Maintien Des Occupations) - Май 1968 | Bérurier Noir – Porcherie | Bérurier Noir - La Makhnovstchinа | FxPxOx – Deserter (по Борис Виан)

по материали от Ник Хийт, libcom.org и Бакуниста!